Разбираме се по фейсбук с Любо Анов за workshop-овете по китара, които предстои да води при нас в студиото, когато виждам, че ми е пратил описание на метода си за обучение. Отварям, зачитам…и пет минути по-късно разбирам, че съм длъжен да го публикувам – защото това иначе кратко текстче обобщава изчерпателно едно отношение към изкуството (а защо не и към живота като цяло?), което от Studio 84 не само подкрепяме, а и също се стремим да развиваме. Насочени официално към целева група “китаристи”, мисля, че тези 500 думи са способни да вдъхновят всеки, независимо от интересите му/й.

Функционалния метод за обучение по китара

Любомир Анов

Този метод не предлага нищо ново като чисто музикално съдържание, а само систематизира цялото музициране на китара по един невероятно прост начин – по функциите, които изпълнява в своята практика всеки цялостно изграден китарист. Тези функции са само три:

1. Изпълнение на едногласна мелодия или ритмично синхронизирана многогласна мелодия.

Това често се нарича в практиката ни (въпреки че мелодията не винаги е лидерската в общия музикален план) ”соло китара”.Тази функция включва в себе  импровизацията.

    2. Акомпанимент

Акомпаниментът би могъл да представя  акордовото съдържание чрез разлагане на акорда – „arpegio”или чрез масивното му изпълнение по всички струни,включени в съответното многозвучие – „strumming”.

  3. Изпълнение на поне два гласа, които са ритмично независими един от друг.

Това е т.нар. “полифонично” музициране .Този подход към китарата, който е и най-труден, създава усещането за „човека – оркестър”, въпреки че не винаги представлява творба, написана само за една китара.

Функционалният метод за обучение и самоусъвършенстване на китаристите е жанрово неутрален! Аз съм убеден, че ценността на една творба по никакъв начин не е свързана с най-общата й жанрова принадлежност – към класическата музика, джаза или към рок и поп-музиката. Дори най-често най-гениалните композиции смело „разчупват” ортодоксалните канони на съответния жанр и поджанр. Жанрът създава общности, които в повечето случаи са консервативни, докато истински креативният творец (във всички изкуства) създава собствен стил благодарение на личното си екзистенциално отношение към материята, с която работи. Жанровата принадлежност на такъв тип артист е случайно струпване на обстоятелства, свързани с епохата и средата, в която се твори. А в своя стил такъв композитор е винаги блажено самотен, понякога е признат и дори успял, но никога не е разбран и усетен докрай от аудиторията. Той не служи на своята публика, а я провокира непрекъснато.

Ако се върнем на основната тема – за обучението, в крайна сметка функционалният подход е пределно скромен в своите претенции. Просто се изисква китаристът да изпълнява добре една или всички от гореспоменатите функции. Би било желателно да ги владее в еднаква степен и дълбочина, но  това рядко се случва дори при великите китаристи, тъй като всеки от тях има своите приоритети. Джеф Бек не е Джими Пейдж и Джон Маклафлин не е Пако де Лусия, защото, както казва Майлс  Дейвис “най-трудно е да свириш като себе си”. Музиката има нужда от всеки един от нас, когато той изразява чрез нея себе си максимално откровено и дълбоко! Целта на обучението не е непременно да създаваме най-виртуозните или най-грамотните китаристи (въпреки че тези качества не са за изхвърляне), а най-вече да се провокира в максимална степен креативността. Аз не мечтая за своите 100 секунди, които никой освен мен няма да е способен да изсвири. Това освен че не е ценно, не е и възможно –особено в 21 век. Само месец най-късно след представянето на зашеметяващото ми соло, поне 100 човека в YouTube ще го изсвирят перфектно. Аз си мечтая да съчиня своите 100 секунди музика, които никой не може да измисли вместо мен, въпреки че хиляди веднага ще изсвирят десетте ми акорда от песента с лекота.

Ако ви трябва пример, предпочитам да съм измислил ”Yesterday”, отколкото “Arpegio from Hell”.